Наследството на българите-бежанци – дигитални образи, форми и багри

Етнографската група мияци е населявала селищата от Дебърско, Крушевско, Велешко и с. Смилево, Битолско.
Видът и осанката на млади жени, облечени в празнични дебърски носии, са извиквали несдържан възторг, подобно на чешкия художник и музиколог Лудвиг Куба, който възкликва: „Срещу нас идваше видение…!”. Дебърската сая е от типа на дългите саи, с ръкави до лактите. Тя, както и елекът под нея, носят плътна украса от копринени червени, черни и бели гайтани и пошиви, множество филигранени копчета. Ръкавите на дебърската риза, покрити от ажурно изпълнена везба в пастелни розови и зелени, както и лилаво-червени тонове, сами по себе си звучат като изящна художествена творба. На главата се носи малка червена капа, върху която се спуска бяла невестинска кърпа с кръгли везани орнаменти. Васил Кънчов заслужено отбелязва през 1900-та година, че „женските кърпи за глава в Охридско, Кичево и Дебър се отличават по хубостта си и никъде другаде българките не носят такъв хубав накит за главата, както тук…”.

The ethnographical group “mijaks” inhabited the regions of Krushevo, Debar, Beles and the village of Smilevo in Bitolya region.
The appearance of young women dressed in festive costumes from Debar used to inspire unbounded awe, as such felt by the Czech painter and musicologist Ludvig Kuba, who exclaimed: “A vision was approaching us…!”. The Debar outer garment belongs to the long saya group, with sleeves down to the elbow. It, just as the vest underneath, has a thick decoration of red, black, and white silk threadwork, and numerous filigree buttons. The sleeves of the shirt, covered with hemstitch embroidery in pastel-like pink, green, lilac and red, represent in themselves an exquisite work of art. A small red cap was worn on the head, over which a white bridal headscarf with circular embroidery was placed. “Women’s headscarves in the Ohrid, Kichevo and Debar region – as the researchers properly noted in 1900 – are distinguished by their beauty and nowhere else do Bulgarian women wear such beautiful head ornaments as here…”.

Галичник е най-голямото българско селище в Дебърско. Галичкият женски костюм е впечатлявал не един пътешественик, писател или изследовател – Марко Цепенков, Васил Кънчов, Любомир Милетич.
Празничната носия е носена от Александра Гиновска, родена през 1903 г. в Галичник, преселила се по-късно със семейството си в София. Майка е на скулптура, изваял фигурите на братя Миладинови, изложени на площад “Георги Измирлиев” в Благоевград.Кошулята е ушита от домашно памучно платно, с изцяло извезани ръкави. Елекът е с подплатени предници и украса от сърмени гайтани. Горната дреха – клашеник, е изработена от терзия, а названието й идва от вида на плата клашна, за който в дописка от края на ХІХ век се казва: „Галичката клашна по якостта и здравината си не може да се уподоби нету на шаеците, нету на никакви Европейски платове”. Престилката, изработена от Цариградска коприна, се нарича Стамболска фута. Поставен на главата, назад под кърпата се спуска сокай – една царствена украса, придаваща завършеност на обредната декорация, независимо от коя страна се гледа костюмът. Червено-черната ритмика в колорита на везбената или тъканна украса по полите и престилката, хармонират с приглушения блясък на сребърните чапрази и сърмени гайтани.

The village of Galichnik was the largest Bulgarian settlement in the Debar region. The Galichnik female folk costume had impressed many travelers, writers and researchers – Marko Cepenkov, Vasil Kanchov, Lyubomir Miletich.
The festive dress belonged to Alexandra Ginovska, born in 1903 in the village of Galichnik, mother of the sculptor who made the statues of the Miladinov brothers, which can be seen at “G. Izmirliev” square in Blagoevgrad. The shirt is sewn using hand-woven cotton fabric and has richly embroidered sleeves. The vest has a lined front and a decoration of silk braiding. The outer garment klashnik is made by a master-tailor, and its name derives from the type of fabric – klashna – about which a text from the end of the 19th century, says: “The strength and durability of the klashna from the village of Galichnik can be compared neither to the homespun nor to any European fabrics”. The apron is made of silk from Istanbul. Bead-covered and with tassels at the end, a sokay runs at the back, below the headscarf – a royal-like ornament giving the festive decoration its completeness, regardless of the direction from which the costume is looked at. The red-and-black patterns in the embroidery and fabrics of the skirt and apron harmonize with the dim glamour of the belt buckles (pafti) and silk woolen braiding.

Миячката горна дреха, наричана клашник, е от бял вълнен тепан плат, с червени чохени полета по предниците, които са извезани с шевица и гайтани. Полите са плътно покрити с тъмно и светлочервени мотиви, изграждащи монументални композиции. На гърба се спускат тесни ивици плат, подобни на опашки – остатък от някогашни ръкави. Представеният невестински клашник е изработен през 1881 година. Ризата е с везмо по целите ръкави – „бод до бод”. „Платното не се вижда, извезан е не само орнамента, но и фона на композицията, така че тази шевица изглежда като тъкан, а често като същински килим. Орнаментиката на шевицата в Югозападна България и Македония е предимно геометрическа. Дори мотиви чисто натуралистични – растителни и животински, чрез силна стилизация се приобщават до абстрактни геометрични форми” – отбелязват през 1928 г. Стефан Костов и Евдокия Петева в книгата си „Български народни шевици.“ Снопчетата усукани ресни по краищата на ръкава хармонизират с множеството гъсти ресни по престилката (кивчена бовча) и пояса (препашка), придавайки едновременно ефирност и достолепие на целия костюм.

The outer garment from the village of Smilevo, called klashnik, is made of thin white woolen fabric with red squares on the front, decorated with embroidery and woolen braiding. The sides are thickly covered with dark and light red motifs, creating an imposing composition. Narrow stripes run along the back, similar to tails –reminiscent of what once used to be sleeves. The bridal klashnik presented here was made in 1881. The entire sleeves of the shirt are richly embroidered – “stitch by stitch”. “ One cannot see the fabric; not only the ornament but also the background of the composition is embroidered, so that the embroidery resembles fabric, and often – a real tapestry. Even motifs which are purely naturalistic – floral or zoomorphic, are converted into abstract geometrical forms through extreme stylization” – as costume researchers pointed out in 1928. Tufts of twined tassels on the fringe of the sleeve harmonize with the many closely fitting tassels on the apron and girdle, giving the entire costume both lightness and grandeur.

Дебърската мъжка носия от края на XIX в., формирана под влияние на климата, поминъка и местните културни традиции, включва в състава си немного на брой основни дрехи. Кошулята е от бяло тънко домашно платно, а ръбът на малката якичка понякога е украсен с фина шита дантела. Елекът с дълги ръкави – минтан/джамадан, е изработен от раирана фабрична памучна материя, подплатен е, със странично закопчаване. Бечвите са ушити от същия бял тепан вълнен плат – клашна, от който се правят и женските клашници. Обточени са по всички ръбове и отвори с редове от черни вълнени гайтани. Горната, къса до кръста дреха от тъмна клашна, с прави ръкави до лакътя, се нарича зобанче, а в студено време широката ѝ правоъгълна яка се носи като качулка. По-възрастните мъже вместо зобанче обличат долама – дълга до коленете бяла дреха, с множество клинове в долната половина и черни гайтанени обтоки по всички ръбове. На главите си слагат обикновено капа от черен сатен. В тази черно-бяла на вид композиция, единствени цветни изключения са червеният четворнотъкан пояс на тънки бели шарки или червеният фес с дълги пискюли.

The Debar men’s folk costume from the end of the 19th century, formed under the influence of climate, occupation and local cultural traditions, includes a small number of basic clothes. The shirt is made of white thin home canvas, and the edge of the small collar is sometimes decorated with fine sewn lace. The long-sleeved vest with side fastening – mintan/jamadan, is made of striped factory cotton fabric. The trousers – bechvi are sewn from the same white beaten woolen cloth of klashna, from which the female klashenik is made. They are trimmed on all edges and openings with rows of black woolen braids. The upper garment of dark klashna, with sleeves reaching the elbow, is called zobanche. In cold weather, its wide rectangular collar was worn as a hood. Older men wore a dolama instead of a zobanche – a knee-length white garment with many wedges in the lower half and black braided decoration on all of the edges. They usually wore a black satin cap on their heads. In this black-and-white-looking composition, the only color exceptions are the red four-woven belt of thin white patterns or the red fes with long tassels.

Обилната везбена орнаментика по основните елементи от празничната женска носия – кошуля, сая, пояс, престилка, са дали заслужено право на изследователите да нарекат Македония „царството на българската шевица.“ Владимир Сис – чешки изследовател на Балканите, пише в 1918 година: „Всяка околия и дори почти всяко село има особени вариации в своята носия, която представлява главна грижа на селянката – трудолюбива и с художествен усет”. Червено-алената везба по клашника и ризата на Крушевския костюм е ефектно допълнена от блясъка на металните накити и сърмените нишки по елека.

The rich embroidery decoration on the main elements of the costume – kosulya, saya, girdle, apron have given the researchers a deserved right to call Macedonia “the kingdom of Bulgarian embroidery”. Vladimir Sis – a Czech Balkan explorer wrote in 1918: “Every county and almost every village has its particular type of folk costume, which is the main responsibility of the peasant woman – hard-working and with a sense of aesthetics” .The scarlet and red embroidery on the klashnik and shirt from the Krushevo costume are exquisitely complemented by the brilliance of the metal ornaments and the sheen of the silk threadwork on the vest.

Миячката женската сватбена носия от гр. Крушево е изработена и носена през втората половина на XIX век. Дарена е на Регионален исторически музей – Благоевград от Елисавета Миладинова, родственица на изтъкнатите ни книжовници от Струга – Димитър и Константин Миладинови. Аленочервеният цвят на силно усуканите вълнени конци, контрастиращи на бляскавата сърмена украса по пазвите и тънката копринена кърпа за глава, доминират в полихромието на македонските шевици. Разнообразието от везбени техники и орнаменталното изобилие са допълнени от гъстите снопове висящи червени ресни и пискюли. Хармонично е участието и на старинната женска венчална украса за глава сокай/главинка, покрит по традиция с червени апликации, сърмени ширити, везбени и мънистени мотиви, нанизи от дребни раковини. Всичко това изгражда впечатляващия вид на един пластично оформен и ефектно раздвижен ансамбъл – ярък образец на народното изкуство.

The women’s wedding costume from the town of Krushevo was made and worn in the second half of the 19th century. It was donated to the Regional Museum of History – Blagoevgrad by Elisaveta Miladinova, a relative of the prominent writers from Struga – Dimitar and Konstantin Miladinovi. Тhe scarlet color of the well-twisted woolen threads, contrasting with the glamorous purl ornament on the breast and the thin silk headscarf, dominates in the polychromy of the Macedonian embroideries. The variety of embroidery techniques and ornamental abundance are complemented by dense bundles of hanging red fringes and tassels. The inclusion of the arhaic women’s wedding headdress sokay/glavinka, traditionally covered with red appliques, purl braids, embroidered and beaded motifs, strings of small shells is in harmony with the other clothing. All this creates the impressive look of a well-shaped and spectacular ensemble – a vivid example of folk art.

В пътеписните бележки на Васил Кънчов за Кичевска каза четем: „…ризите на жените са много красиви. Гръдниците, яката, ръкавите и полите са изпъстрени с най-разнообразни шарки… Кълшникът е обкичен с гайтани и на ъглите са везани орнаменти с жълти и червени конци, в които най-хубаво се съглежда голямото изкуство на тия прости селянки. Отпреди си носят дълги и широки прескутници с линеарни напречни шарки”. Кичевските кошули греят с оранжево-жълтите багри на едрите геометрични фигури, очертани от черни контури. Кичевската сая е от типа на късите саи, орнаментирана е със сърмени и цветни гайтани и везба, разположена върху червени апликирани полета. Престилката (скутник) на тесни жълти и червени ивици допълва топлото излъчване на везбената украса по ризата. Костюмът е изработен в края на ХІХ и носен до първото десетилетие на ХХ в. в с. Вранещица, Кичевско.

As mentioned in Vasil Kantchov’s travel notes about the region of Kitchevo: “The women’s shirts are very beautiful. The plastron, collar, sleeves and sides are covered with different colorful patterns… A white or black garment is put on top entirely open at the front, with no sleeves; it runs as low as the girdle only, and is decorated with woolen braiding, while the corners are embroidered with yellow and red threadwork, which best displays the great craftsmanship of these ordinary village women. Long, wide aprons are worn in front, with linear patterns”. The Kitchevo shirts shine with the orange and yellow tones of the large geometrical shapes, bounded by black contours. The saya belongs to the short saya group and is decorated with silk and colorful woolen braiding and embroidery, layered over red ornamental squares. The yellow and red striped apron (skutnik) complements the soft glimmer of the shirt embroidery. The costume from the village of Vraneshtitsa, Kichevo region was made in the end of the 19th century.

Костюмът от с. Букойчене, Кичевско, е изумителен по своя стил, композиция, метален блясък и… повярвайте, по тежест! За жалост обилните накити по главата и гърдите не са достигнали до нас – вероятно те са част от горчивата цена на преселническите неволи. Но дори и в този вид, невестинският костюм излъчва внушителност и достолепие, а изследователите заслужено го уподобяват на „средновековно рицарско облекло”. Клашникът, наречен гувеалски (невестински), е ушит от бяла клашна, с права кройка – без странични клинове. Изобилието от сърмена везба, гайтани и ширити, присвива полите му дотолкова, че невестата да пристъпва едва-едва, с малки елегантни крачки. Под саята, над ризата, се обличат подобни на елек ръкави – синджирлии, наречени така по плътната сърмена везба, изцяло покриваща основната тъкан. Забележителен елемент, придаващ обем на композицията, е коланът с китки – четворнотъкан пояс с прави шарки, сърмен горен слой и два тежки снопа от разноцветни вълнени пискюли, допълнително украсени с мъниста и дребни дантелени мотиви. Но това не е всичко – под кърпата, върху гърба се спуска тежкият сърмен сокай, завършващ с подобни на коси черни вълнени ресни. С декоративното си оформление невестинската украса за главата се вписва отлично в цялостния вид на обредния костюм.

The costume from the village of Bukoichene astounds us with its style, composition, metal gleam and … its weight! Unfortunately, the lavish jewellery for the head and chest have not survived. But even in its present form, the bridal costume displays grandeur and dignity, and researchers deservedly compare it to “a medieval knight attire”. The bridal klashnik is made of white straight-cut woolen fabric. The abundance of silk embroidery, woolen braiding and lace makes it so tight fitting as to allow the bride to take only small graceful steps. Underneath the klashnik, over the shirt, jacket-like sleeves are put on, with thick silk embroidery, completely covering the base fabric. An exceptional element giving spaciousness to the composition is the so called “nosegay waistband” – two heavy bundles of variegated woolen tassels, additionally overlaid with beads and tiny lace motifs. This however, is not everything – a heavy silk sokay runs along the back – a bridal head decoration which excellently matches the entire appearance of the ceremonial costume.

Празничната женска носия от Струга е изработена в началото на XX век – на прага на новото време и новата мода. Почти всички елементи от нейния състав са ушити от фабрични материи – кадифе за елека; щампована памучна тъкан за горната дреха – забун; коприна за кърпата, нагръдника, ръкавчиците и престилката. Кошулята е ушита от домашнотъкано тънко платно, но е загубила богатата везбена декорация по ръкавите. Накитната украса е пестеливо употребена и само грейналите сърмени орнаменти по елека напомнят за едни по-стари времена.

The festive women’s costume from Struga was made at the beginning of the 20th century – on the threshold of the new era and the new fashion. Almost all elements of its composition are sewn using factory materials – velvet for vests; printed cotton fabric for the outer garment – zabun; silk for the towel, the plastron, small gloves and apron. The shirt is sewn from home-woven thin fabric, but has lost the rich embroidery decoration on the sleeves. The jewelry is used sparingly and only the glowing purl ornaments on the vest remind us of the old days.

Каракьой e селищe в Драмско, чието население, известно под името мърваци, до началото на XX в. се занимава основно с добив и обработка на желязна руда. Полите на женската кошуля са обрамчени от плътна като килим, приобладаващо червена ивица. В края на ХІХ век съвременниците отбелязват, че върху ризата се носи „една червена дрешка – наречена кавад и отгоре черен клашник без ръкави”. Постепенно шитият от разноцветно кадифе кавад отпада от употреба, а ролята му на горна дреха заема черният вълнен клашник, наричан на места бродска кюрдия – отличителен белег на мървашкото облекло. Прикачените към клашника кадифени ръкави и допълнителна ивица по полите, звучат като далечен отглас от някогашна дреха. Косите са покрити от нагъсто обшит с монети тас и голяма вълнена червена шамия с дълги ресни.

The people from the village of Karakyoi were mainly involved in iron ore extraction and processing during the 19th century and the beginning of the 20th century. The sides of the female shirt are framed by a tapestry-like, predominantly red stripe of thick threadwork. Contemporaries from the end of 19th c. remarked that over the shirt one would wear “a red garment – called kavad” and, over it, “a black sleeveless klashnik”. Gradually, the kavad, made of variegated velvet, went out of use, and its outer garment function was taken over by the black woolen klashnik – a distinctive feature of the local costume. The velvet sleeves and additional stripes along the sides, attached to the klashnik, look like a distant memory from a garment once worn. The hair is covered with a decorative piece called tas, richly adorned with coins, and a large woolen red headscarf with long tassels is worn above it.

Женският костюм с фустан е ушит през 30-те години на XX в. по модели от с. Зарово, Солунско. Той представя по-късен, преходен етап в културата на облеклото, наложен под влиянието на големите градски центрове (Солун, Серес). В началото на XX в. фустанът като първообраз на роклята решително измества старата локална традиция в употребата на носия с антерия. Ушит от фабричен плат, той е двусъставна дреха, обемно раздвижена от нагънатите поли. Украсата от кадифени ивици е семпла, а накитите са редуцирани до висящ на гърдите наниз от монети или сребърен кръст.

The women’s costume with fustan was sewn in the 30s of the 20th century according to models from the village of Zarovo, Thessaloniki region. It represents a later, transitional stage in the culture of clothing, imposed under the influence of major urban centers (Thessaloniki, Serres). At the beginning of the 20th c., the skirt as the prototype of the dress, decisively replaced the old local tradition in the use of costumes with anteriya. It is a two-piece garment sewn from factory fabric, voluminously moved by the pleated skirt. The decoration of velvet stripes is simple, and the jewelry is reduced to a string of coins or a silver cross hanging on the chest.

По спомени на съвременник от края на XIX век, жителите на с. Загоричани, Костурско, са „повечето гурбетчии в Цариград, Одрин, София и Кайро“, и носители „на най-висока духовна и материална култура в тоя край“. Новостите в облеклото на селото проникват бързо под влиянието на модата в града, активизирани от подвижността и контактите на търговци и занаятчии. Локалните вариации на старата женска носия постепенно се заличават от преходния фустанен тип облекло, изработено от фабрични материи, с опростена конструкция и семпла декорация. За тази естествена трансформация, продиктувана от изискванията на новото време, четем в сведение от 1893 г. – авторът отбелязва, че жените са „облечени в полуместно, полуевропейско женско облекло“.

According to the memories of a contemporary from the end of the 19th century, the inhabitants of the village of Zagorichani, Kostur region, were “mostly emigrants in Constantinople, Edirne, Sofia and Cairo” and bearers of “the highest spiritual and material culture in this area”. The novelties in the clothing of the village penetrate quickly under the influence of the fashion in the city, activated by the mobility and contacts of merchants and craftsmen. The local variations of the old women’s costume were gradually being replaced by the transitional skirt-type clothing, made of factory fabrics, with a simple construction and decoration. A report from 1893 tells us about this – the author says that women’s costume shows a mixture of local folk motivs intergrated into typically European urban fashion outfit.

По спомени на съвременник от края на XIX век, жителите на с. Загоричани, Костурско, са „повечето гурбетчии в Цариград, Одрин, София и Кайро“, и носители „на най-висока духовна и материална култура в тоя край“. Новостите в облеклото на селото проникват бързо под влиянието на модата в града, активизирани от подвижността и контактите на търговци и занаятчии. Локалните вариации на старата женска носия постепенно се заличават от преходния фустанен тип облекло, изработено от фабрични материи, с опростена конструкция и семпла декорация. За тази естествена трансформация, продиктувана от изискванията на новото време, четем в сведение от 1893 г. – авторът отбелязва, че жените са „облечени в полуместно, полуевропейско женско облекло“.

According to the memories of a contemporary from the end of the 19th century, the inhabitants of the village of Zagorichani, Kostur region, were “mostly emigrants in Constantinople, Edirne, Sofia and Cairo” and bearers of “the highest spiritual and material culture in this area”. The novelties in the clothing of the village penetrate quickly under the influence of the fashion in the city, activated by the mobility and contacts of merchants and craftsmen. The local variations of the old women’s costume were gradually being replaced by the transitional skirt-type clothing, made of factory fabrics, with a simple construction and decoration. A report from 1893 tells us about this – the author says that women’s costume shows a mixture of local folk motivs intergrated into typically European urban fashion outfit.